Отсъствието на президента Румен Радев от масовите граждански протести — срещу правителството на Желязков, за свободата на Благомир Коцев и за достойнството на медиците — не мина незабелязано. Обясненията са няколко. Всяко от тях е неудобно по свой начин.
1. Защото не му позволяват олигарсите
Това е може би най-тревожният от петте сценария — и не е толкова конспиративен, колкото изглежда на пръв поглед. Особено след връзките му с Вълканов и Гергов, които излязоха напоследък.
Радев влезе в президентството с имидж на независим човек, издигнат от БСП. Но властта в България рядко се упражнява без неформални договорки. Ако приемем, че зад кулисите съществуват центрове на влияние — медийни, финансови, политически — които имат интерес протестите да не получат президентска легитимация, тогава мълчанието на Радев придобива съвсем различен смисъл.
Олигархичните мрежи не забраняват. Те напомнят. Намекват. Създават зависимости. И президент, който дължи нещо — медийна подкрепа, финансиране на обкръжението си, бъдещи политически позиции — може да открие, че цената на мълчанието е много по-поносима от цената на изказването.

2. Защото строеше партията си и не искаше да поема имиджови рискове
Това е най-прагматичният и вероятно най-реалистичният отговор.
Радев от години се готви за живота след президентството. Обкръжението му изгражда политическа структура, търси електорална база, позиционира го като бъдещ премиер или лидер на нова центристка сила. В тази логика всяко публично действие се преценява не с въпроса „правилно ли е?”, а с въпроса „полезно ли е?”.
Протестите бяха белязани с печата на ПП-ДБ — поне в публичното възприятие. Появата на Радев там щеше да го асоциира с Василев и Мирчев, да го вкара в тяхната орбита, да го лиши от самостоятелен политически профил. За човек, който строи собствен проект, това е неприемлива цена.
Проблемът с тази логика е очевиден: президентът е използвал институцията като предизборна платформа за личните си амбиции, вместо като инструмент за защита на гражданите. А това е предателство към самата длъжност.
3. Защото го е страх от реакцията на тълпата
Този отговор звучи неочаквано — но не е за пренебрегване.
Протестите от декември 2025 г. бяха наелектризирани. Имаше задържани, имаше провокатори, имаше напрежение около централата на ДПС. В такава среда появата на президента е висок залог — всяко нещо може да се обърне. Освиркване, скандирания срещу него, нежелан инцидент.
Радев е политик с фиксация за собствения си имидж. Той знае как изглеждат кадрите, знае как се пишат заглавията. Президент, освиркан на протест, е заглавие, от което не се възстановяваш лесно. А протестите, макар и насочени срещу Борисов и Пеевски, носеха и недоволство от цялата политическа класа — включително от него.
Страхът от загуба на контрол върху собствения си образ може да е удържал Радев далеч от площадите по-сигурно от всеки друг мотив.

4. Защото не му пука за хората, а само за властта
Това е най-горчивият отговор — и за много от гласувалите за него двукратно, най-болезненият.
Съществува цяла категория политици, за които хората са инструмент, а не цел. Те се появяват на протести, когато им трябват гласове. Изчезват, когато вече са на власт или когато протестиращите не са им електорално полезни. Говорят езика на гражданското общество, но мислят в категориите на институционалното самосъхранение.
Ако Радев принадлежи към тази категория — а поведението му през последните години дава все повече основания за такъв извод — тогава отсъствието му от протестите не е грешка в преценката. То е последователна политика. Хората на улицата не му носят нищо в момента. Затова ги няма в неговия календар.
Най-тъжното в този сценарий е, че мнозина от онези, които скандираха „Оставка” на площад „Независимост”, са гласували за Радев с надеждата, че той е различен. Че той разбира. Че той е техен.
Изглежда, че не е бил.
5. Защото не е искал избори през март, а през юни
Това е може би най-калкулираният от всичките пет отговора — и разкрива президент, който е мислел не с часове, а с месеци напред.
Протестите от декември 2025 г. носеха реален потенциал да свалят правителството на Желязков още тогава. Ако Радев беше застанал зад тях — дори само символично — натискът за оставка щеше да се удвои. Изборите щяха да дойдат рано, вероятно през февруари или март 2026 г., в разгара на зимата, при максимална гражданска мобилизация и с вятъра в гърба на ПП-ДБ.
Но ранни избори не бяха в интерес на Радев. Негов интерес беше протестната енергия да изгори бавно, правителството да се изтощи само, а изборите да дойдат по-късно — при условия, които той може да управлява по-добре. През юни електоралната картина изглежда различно. Гражданският кипеж е поутихнал. Новите политически играчи, включително неговите, имат повече време да се наредят.
В тази логика мълчанието на Радев през декември не е слабост — то е стратегия. Той е гледал протестите по телевизията и е пресмятал. Не как да помогне на хората на улицата, а кога точно да му е изгодно те да спечелят.
Използването на гражданското недоволство като часовников механизъм, който да се навие в удобния момент, е може би най-циничното от всичките пет обяснения.
За финал
Петте обяснения не се изключват взаимно. Напротив — най-вероятно всяко от тях е вярно в някаква степен. Олигархичният натиск, личното политическо строителство, страхът от имиджови щети, безразличието към гражданите и студеният електорален календар са не алтернативи, а слоеве на една и съща картина.
Картина на президент, който е изхарчил доверието, с което беше натоварен.